[size=150][b][u]Всичко, което трябва да знам[/u][/b] [/size]
[attachment=0]
znanie.jpg [ 51.53 KiB | Прегледано 15562 пъти ]
[/attachment]

Повечето от онова, което ми е било потребно, за да се науча как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил в детската градина. Мъдростта не е горе на върха, където блести заветната диплома, а там, в пясъчника на детската площадка, в предучилищната група. Ето какво научих там: Делете всичко. Играйте честно. Не удряйте хората. Оставяйте нещата там, където сте ги намерили. Разчистете, ако сте разхвърляли. Не вземайте вещи, които не са ваши. Извинете се, когато сте обидили някого. Мийте си ръцете преди ядене. Изчервявайте се. Топлите сладки и студеното мляко са полезни.
Живейте хармонично. Научете нещо, измислете нещо, порисувайте, попейте, потанцувайте, поиграйте, поработете — всеки ден по малко. Всеки следобед си поспивайте. Когато излезете на улицата, внимавайте дали не идва кола, дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг. Бъдете готови за чудеса.

Помнете малкото зрънце, посадено в пластмасовата чаша. Корените отиват надолу, а стебълцето — нагоре и никой не знае нито как, нито защо, но ние сме също като него. Дори и златната рибка, и хамстерите, и белите мишки, и растението в пластмасовата чаша умират. Ние също.

И тогава си спомнете книгата за Дик и Джейн и първата дума, която сте научили, най-важната дума в света: ВИЖ. Всичко, което трябва да знаете, е там някъде. Златното правило, любовта и здравословният начин на живот. Екологията, политиката и здравият разум. Помислете само колко по-добър щеше да бъде светът, ако всеки ден към три часа следобед всички си похапвахме бисквити с мляко, а после лягахме за кратка дрямка.

Или ако хората приемат като задължително правило винаги да връщат нещата там, откъдето са ги взели, и да почистват мръсотията, която правят. На колкото и години да сте, когато сте сред останалите хора, е в сила правилото: дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг.

Робърт Фулам

[color=#FF0080][u][size=150][b]Пролет пукна, ние - НЕ![/b][/size][/u][/color]

[attachment=1]
b732.gif [ 50.18 KiB | Прегледано 15495 пъти ]
[/attachment]

[b][u]Бъди... Просто бъди![/u] [/b]

Бъди
достатъчно силен,
за да се срещаш със света всеки ден...
Бъди
достатъчно слаб,
за да разбереш, че не можеш да правиш всичко сам...
Бъди
щедър и великодушен
към онези, които се нуждаят от твоята помощ...
Бъди
пестелив, когато
задоволяваш нуждите си...
Бъди
достатъчно мъдър,
за да знаеш, че ти не познаваш всичко...


Бъди
достатъчно глупав,
за да вярваш, че съществуват чудеса...
Бъди
готов да споделиш
своите вълнения и радости...
Бъди
готов да споделиш
и своята скръб с другите...
Бъди
лидер, когато
виждаш пътя, който другите са загубили...
Бъди
готов да последваш другите,
когато ти стоиш в неопределеност...
Бъди
първият, който
поздравява опонента си с успеха...
Бъди
последният, който
критикува колегата, допуснал грешка...
Бъди
уверен, че не си се превил,
ако си се спънал, правейки поредната стъпка...
Бъди
уверен в своята крайна цел,
за да не тръгнеш по неправилния път...

Бъди...
Просто бъди!

[color=#FF0000][size=150][u][b]Днес празнуваме Първа пролет[/b][/u][/size][/color]

Празнува се днес на 21.03.2013
[attachment=1]
b743.gif [ 182.07 KiB | Прегледано 15476 пъти ]
[/attachment]
21 март в България се отбелязва като ден на пролетта. Астрономическата дата на идването на пролетта е в различни дни през годината. Според календара по определен начин се редуват обикновени години по 365 дни и високосни по 366 дни, в които допълнителният 29 февруари компенсира натрупаната разлика. Това е направено за удобство, но е и причината датата на пролетното равноденствие да е различна всяка година - варира между 20 март, 21 или 22 март за северното полукълбо. Календарната дата зависи от това, колко години са минали от последната високосна.

На този празник имен ден имат хора с имена Пролет, Пролетка, Росен.



[u][b]Разрушиха гнездото на Бялата Лястовица[/b] [/u]

Сигурно някои от вас са чули, че преди няколко години Стражица бе благословена от Бяла Лястовица. Птичката се излюпи в гнездо на прозореца на местното училище. Хората от града бяха радостни и намериха щастлива поличба в това събитие. По-възрастните считаха, че това знамение ще пази града от земетресения и наводнения. Хора и от съседните села и градове се стекоха в Стражица, за да видят птицата на надеждата. Общата радост не изтрая дълго, птичката изчезнала, тъй като гнездото и е било съборено и унищожено! На земята до останките от нейната къщичка са били намерени счупени бутилки и едно счупено яйце. Птичката няма да се върне вече в Стражица, няма и да отиде в друго населено място. Тя дойде, за да донесе радост и надежда на хората, но те я прокудиха. Изглежда, че нямат нужда от радост и надежда, харесва им да живеят в тъга, нещастие и болест. Бялата Лястовица се появява веднъж на 100 години. Тя е символ на надеждата и изцелението, на вярата, добротата и обичта. Символи на разрушеното гнездо са злобата, омразата и жестокостта. Избора е наш, по кой път ще поемем?



[b][u]По жицата[/u][/b]

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като как сте, добре ли сте, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Ти май болно имаш - каза Моканина.

- Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не си тъдявашен ти, отде си - попита го Моканина.

- От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.

- На колко е години

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата. Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си зъмя!

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. Там, кай, дето беше зъмята, ме боли.

- Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш На доктор ли

- Дохтори колко дохтори променихме. Водя го сега аз... хм... как да ти кажа... На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е...

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир. Какво има - думам. Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. Е Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е - извика Моканина. - къде била таз лястовичка

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал...

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

- Кой знай - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

Йордан Йовков

[color=#FF0000]Честита първа пролет![/color]

Подобни теми са ми били слабост, и аз ще се включа с нещичко...

[b][i]Какво е днес да бъдеш мъж;
да мериш кръвното на Времето,
да бягаш в цъфналата ръж
с мечтите си - големите...

Да виждаш в женските очи
все още ненаписани романи,
денят, макар да ти горчи,
миг сладък да ти хване....

Да грееш вечерите си
със чаша чудно, старо вино,
на себе си да си кумир
в житейското си кино...

И ако рано в утринта
усетиш нежна, топла ласка...
събудиш се, до теб е Тя –
не си живял напразно...

... защото един мъж е истински, само когато обича![/i][/b]

[size=150][b][u]Ако имаме разум колкото една гъска[/u][/b][/size]

Следващата есен, когато видите гъските да тръгват да зимуват на юг, литнали под формата на буква „V", помислете за причината, която науката твърди, че ги кара да се придържат към тази форма. Когато всяка птица размаха криле, тя създава на птицата зад себе си възходяща струя въздух. Летейки във формата на буква „V", цялото ято изминава поне със 71 процента по-голямо разстояние отколкото ако всяка птица лети сама.

[color=#FF4000]Хората, които вървят в една посока с усещането за принадлежност към дадена общност, стигат целта си много по-бързо и лесно, защото пътуват благодарение на помощта на другите. [/color]

Когато някоя птица се отдели от ятото, внезапно чувства притеглянето и съпротивлението при опита си да се справи сама - и бързо се връща обратно в него, за да се възползва от повдигащата сила на предната птица.

[color=#FF4000]Ако имаме разум колкото една гъска, ние ще останем в ятото заедно с хората, които вървят в същата посока като нас.[/color]

Когато летящата отпред гъска се умори, тя изостава назад, а на нейно място застава друга.

[color=#FF4000]Много е разумно да се редуваме, когато вършим изтощителна работа, независимо дали сме хора или отлитащи на юг гъски.[/color]

Гъските отзад крякат, за да насърчават тези отпред и да им помагат да поддържат скоростта.

[color=#FF4000]Какви послания изпращаме ние, когато „крякаме" изотзад?[/color]

И накрая - това е много важно - когато някоя гъска се разболее или я улучи сачма на ловец и тя се отдели от ятото, с нея отлитат още две гъски, за да й помогнат да кацне и да я защитават. Те остават с пострадалата гъска, докато тя се възстанови или докато умре; едва тогава отлитат сами или с друго ято, за да настигнат групата си.

[color=#FF4000]Ако имаме разум колкото една гъска, и ние ще се държим един за друг по този начин.[/color]
[attachment=0]
razum%20gaski.jpg [ 18.75 KiB | Прегледано 15397 пъти ]
[/attachment]

[b]"Всяка минута, в която си ядосан, губиш 60 секунди щастие." [/b]
Емерсън

[b]Дяволът , Ангелът и ЛЮБОВТА[/b]

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
-Къде са ти крилата?
-Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
-А нимба(ореол)?
-И това нямам.
-А какво имаш?
-Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря.
-Но защо?-изненадал се Ангелът.
-Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
-А готов ли си да умреш заради мен?
-Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
-Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
-Вземи го, твое е!
А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
-Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела.
-Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът.
-Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
-Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...
-Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб?
-Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
-Коя си ти?
-Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
-Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
-Но как така?
-Ти не си Ангел. Нямаш крила.
-Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
-Не е вярно. Дъждът идваше сам.
-Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
-Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
-Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
-Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът.
-Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
-Но защо? Аз ви носих само добро!
-Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
-Защо я убихте?-изригнал гневът му.
-Тя беше вещица!
-Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
-Каза ни, но ние не и повярвахме.
-Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.
После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...

[color=#0000FF][size=200][u][b]Къде да застанат русалките?[/b][/u][/size] [/color]

[attachment=0]
rusalki.jpg [ 43.57 KiB | Прегледано 15428 пъти ]
[/attachment]

[i]Което е добро за един, може да не е добро за друг. Може да се наложи да настояваш на своето и да направиш нещо необичайно в очите на другите.
Ейлийн Кади[/i]

Трябваше да играем на Великани, Магьосници и Джуджета. Оставили ме бяха да се грижа за осемдесетина дечурлига на възраст между 7 и 10 години, докато родителите им се занимаваха с родителски работи. Събрах дружината си в залата при църквата и се заех да обяснявам играта. Тя е нещо като разширен вариант на играта Камък, Хартия и Ножица и е свързана с мислене и вземане на решения.

Всъщност истинската цел на играта е децата да вдигнат голям шум и да се гонят насам-натам, докато всеки забрави на чия страна е и кой е победил.
Да организираш пълна стая с навити като пружинки първолаци в два отбора, да им обясниш основните правила на играта като постигнеш консенсус по въпроса за груповата принадлежност - това не е шега работа, но с помощта на добра воля се справихме и бяхме готови да започнем. Възбудата от гонитбата вече достигаше критичната си точка. Аз изкрещях с всичка сила: - Кой какъв е сега - ВЕЛИКАН, МАГЬОСНИК или ДЖУДЖЕ!

Докато групите се суетяха като бесни и шушукаха помежду си, усетих, че някой ме дърпа за крачола. Едно мъничко момиченце стоеше с вдигната глава и питаше със сериозен глас: - Къде да застанат русалките?

[i]Къде да застанат русалките?[/i]

Последва дълго мълчание. Много дълго мълчание. - Къде да застанат русалките ли? - попитах аз. - Да. Защото аз съм Русалка. - Няма никакви русалки. - Има, аз съм Русалка! Тя не се виждаше в ролята на Великан, Магьосник или Джудже. Тя знаеше точно към коя категория се числи и нямаше никакво намерение да напуска играта, за да стои до стената като някой загубен глупак. Тя желаеше да заеме мястото си там, където Русалките стоят в общата схема на нещата, без да страда достойнството или самоличността й. За нея беше ясно, че за Русалките има място и че аз трябва да знам къде е то.

[i]Та къде да застанат Русалките?[/i]

Всички Русалки - Всички тези, които са различни, които не се вместват в нормите и не приемат предварително разчертаните кутийки и квадратчета? Отговорете на този въпрос и ще можете върху тази основа да изградите училище, народ или цяла вселена.

Какво отговорих аз тогава? Случва ми се понякога да кажа и аз нещо на място. - Русалката застава ето тук до Краля на морето! (Да, точно тук до Главния глупак, рекох си на ум.) И застанахме двамата ръка за ръка да приветстваме нестройните и диви пълчища Магьосници, Великани и Джуджета.

Между другото, не е вярно, че Русалки не съществуват. Аз лично познавам една. Държал съм я за ръка.

Робърт Фулгъм

[color=#FF4000][b][size=150][u]Тодоровден е! Честит имен ден![/u][/size][/b][/color]
[attachment=0]
todorovden4_2.jpg [ 109.83 KiB | Прегледано 15434 пъти ]
[/attachment]
На този ден именници са: Тодор, Тодора, Теодора, Теодор, Тошо, Божидар, Божидара, Божанка, Даринка, Божо, Доре, Дарчо, Дора, Дорка, Дарка.

„Свети Тодор съблича девет кожуха и на бял кон отива при Бога да измоли лято”

[b][size=150][u]Средностатистически човек[/u][/size] [/b]

[attachment=0]
svoboda.jpg [ 39.71 KiB | Прегледано 15402 пъти ]
[/attachment]
Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „средното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Да това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окастрено, притиснато, задушено, приравнено към общоприетото. От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „средностатистически индивиди".

Без да са проверили достатъчно истината на твърденията си, тези хора предварително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен. Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, среден коефициент на интелигентност и т. н.

На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и ценности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския университет няма нищо общо с тази в кварталната гимназия. И тъй нататък.

[color=#FF4040][b]Грешката[/b] [/color]

Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мнение, въз основа на което се вземе някакво решение, останалата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи. Често пъти понятието „средно" унищожава усещането за свобода.

В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се приспособят към новия си статус. Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувството за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се заплащат много скъпо: при едните с маргиналност, при другите с неврози.

Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е такъв само при определени обстоятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потърси други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната демагогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърляме като нежелани тези, които разчупват общоприетите норми.


[b]Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си. Защото каквито и качества да притежаваме, ние неизменно оставаме под нивото на собствените ни възможни постижения и на собствената ни свобода. [/b]

[color=#FF4080][size=150][b][u]Всички християни празнуват Благовещение[/u][/b][/size][/color]
Да почерпят Блага, Благо, Благовест, Благовеста, Благой

[attachment=2]
thumb_870-9.jpg [ 12.61 KiB | Прегледано 15330 пъти ]
[/attachment]
Всички християни - православни, католици и протестанти, празнуват днес един от най-големите празници - Благовещение, на който се почита едно от най-големите тайнства в християнството.

Според Библията на този ден Архангел Гавраил съобщава на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Спасителя на човечеството - сина Божий Исус Христос. За него се разказва в Евангелието на Лука. Затова празникът се почита от много майки, защото Света Богородица е тяхна закрилница.
[attachment=1]
thumb_299-3.jpg [ 21.87 KiB | Прегледано 15365 пъти ]
[/attachment]
Празникът Благовещение е утвърден от православната църква през седми век и е част от Великденския празничен цикъл. Благовещение винаги се празнува на 25 март. Празникът се нарича още Благовец и се свързва с пролетното равноденствие, когато земята започва да се затопля.

В България празникът се свързва и с идването на пролетта, затова на този ден задължително трябва да се яде "нещо зелено" - коприва, спанак, лапад. Също така е традиция на трапезата да има риба, като обикновено се приготвя рибник - риба с ориз. Задължително се пече пита, която намазана с мед, се раздава на съседи и близки.

Според народните вярвания на този "благ ден" по-леко и бързо зарастват всички рани и затова най-често тогава се продупчват ушите на малките момиченца. През деня всяка отрова губи силата си. Стопаните премитат къщите и дворовете си, палят огньове, които прескачат, за да не пострадат от змийско ухапване през лятото. Поради същата причина жените не докосват игли, куки или конци.

Вярва се, че, ако на Благовещение се засаждат дръвчета, те ще родят много сладки плодове. На този ден се става рано, за да е богата годината. Имен ден празнуват всички с имена Блага, Благо, Благовест, Благовеста, Благой, Благойна и други.

[color=#FF4000][b][u][size=150]Прекрасно! Фестивалът на лимоните в Ментон[/size][/u] [/b][/color]
[attachment=2]
phpThumb_generated_thumbnailjpg.jpeg [ 68.07 KiB | Прегледано 15348 пъти ]
[/attachment]
Във френския град Ментон се състоя 80-я ежегоден Фестивал на лимона. На него участваха около 300 художника, които направиха най-различни скулптури и фигури.

Традицията за ежегодното представяне на цитрусовия фестивал датира от далечната 1933 г. Всяка година все повече и повече туристи идват в града да се насладят на великолепните картини и изживявания, в омаята на цитрусовите аромати.
[attachment=1]
1361808204_lemon_002.jpg [ 253.21 KiB | Прегледано 15331 пъти ]
[/attachment]
Ежегодно, в рамките на световноизвестния фестивал, прекрасни танцьорки в оскъдно облекло забавляват туристите в екзотични танци под горещите бразилски ритми. И всичко е обградено с уникални скулптури от лимони и портокали.

Всяка уникална плодова статуя отнема на създателите си няколко седмици. Задължително преди парада трябва да се проверят плодовете, защото ако има някой развален, той ще повреди цялата скулптура.

Всяка неделя, докато трае триседмичния фестивал, с шествия се представят портокалово-лимоновите експозиции, а деца и танцьорки в ярки цветове танцуват по крайбрежната улица. Местните жители дори разказват една легенда, в която Ева и Адам, когато ги изгонили от рая, те взели със себе си един лимон. Дълго време скитали и се чудели къде да го посадят, но най-накрая избрали Ментон, защото им се сторил толкова красиво място, колкото и самия рай.

Може би наистина има доза правда в тази легенда, защото цветовете на портокалите и маслото от лимоните е най-високо ценено от парфюмерийните компании в цял свят, и те влизат в състава на най-скъпите парфюми.

Тази година, Фестивалът на лимона започна на 17 февруари и продължи до 7 март. За организацията на уникалния фестивал вземат участие над 300 души. За създаването на уникалните плодови експозиции са изразходени над 145 тона плодове.

[attachment=1]
fete-du-citron-menton-1.jpg [ 171.33 KiB | Прегледано 15316 пъти ]
[/attachment]

[color=#800080][b][u][size=150]Какво имат в предвид жените, когато казват...[/size][/u] [/b][/color]
[attachment=0]
1o%20magete%20neznaqt%20za%20genite.jpg [ 14.33 KiB | Прегледано 15324 пъти ]
[/attachment]
ИСКАШ ЛИ ДА ГО НАПРАВИШ – това означава, по – добре го направи.

ХУБАВО! - това е думата, която жените използват на края като аргумент с това е те са правите за нещо, а ти трябва да млъкнеш. Никога не казвай “добре” когато описваш външния вид на една жена, това ще доведе до лош край.

ПЕТ МИНУТИ! – това значи половин час. Когато ви кажат че за 5 мин. са готови да знаете, че това е еквивалент на половин час.

НИЩО! – това значи “нещо” и трябва да сте на щрек. “Нищо” обикновено жените го използват, когато трябва да опишат тяхно чувство за това какво ви липсва според тях, като качество или нещо друго.

КАРАЙ! (с намръщена физиономия) – това е смелост, която жената проявява, започвайки с “Нищо” и завършвайки с “Хубаво”, т.е. лош изход на нещата за вас.

КАРАЙ! (със спокоен вид) – това значи “Отказвам се!” или “Прави каквото искаш, не ми пука!”.

ДЪЛБОКА ВЪЗДИШКА – това означава, че ви мисли за идиот в този момент и се чуди, защо си губи времето с вас.

ТИХА ВЪЗДИШКА – това значи, че тя е доволна от това което вижда и чува от вас.

НЯМА НИЩО! – това е един от най – опасните изрази, който една жена може да каже на мъж. Това означава, че тя иска да мислите дълго време върху това, което сте казали или направили. При всички случаи сте загазили, ако го чуете.

МОЛЯ ТЕ НАПРАВИ ГО! – това е покана, тя ти дава шанс, затова бъди внимателен, за да не чуеш “Няма нищо!”.

БЛАГОДАРЯ! – тя ти благодари, това е хубаво, затова от теб трябва да се чуят думите:”Пак заповядай!”.

БЛАГОДАРЯ ТИ МНОГО! – това е много по –различно от “Благодаря!”, така че когато една жена ти каже “Благодаря ти много!”, значи е ти е доста ядосана, с нещо сте я засегнали. Внимавайте не я питайте какво не е наред, по – добре гледайте да оправите нещата.

[attachment=0]
388497_510378629020908_811634842_n.jpg [ 43.46 KiB | Прегледано 15302 пъти ]
[/attachment]

[color=#FF80BF][size=150][b][u]Дъвката е полезна за мозъка[/u][/b][/size][/color]

Дъвченето на дъвка, което досега се считаше за неприличен навик, в действителност е полезно за мозъка.
[attachment=0]
duvka-jena-losh-duh-32733-500x334.jpg [ 21.72 KiB | Прегледано 15277 пъти ]
[/attachment]
[b]Ново изследване установи, че дъвченето подобрява мисленето и бдителността, а реакциите на хората с дъвка в уста са 10 пъти по-бързи от тези, които не дъвчат дъвка. [/b]Според учените дъвченето на дъвка води до временно подобряване на притока на кръв към мозъка. Друга теория е, че то помага за производството на по-големи количества инсулин, което стимулира области в мозъка, свързани с паметта и бдителността.

Две групи доброволци - едните, дъвчещи дъвка, а другите не, били помолени да преминат през поредица от изследвания. Дъвката нямала никакъв аромат, за да се предотврати разсейването. Мозъците на участниците в изследването били сканирани, за да се установи кои области са активни.

При едно от 30-минутните изследвания, което трябвало да установи бдителността и времето за реакция, доброволците били помолени да натискат бутон с левия или десния си палец по посока на стрелка на екрана.

[b]Мъжете и жените, които дъвчели дъвка, се нуждаели от 493 милисекунди за реакция спрямо 545 милисекунди за участниците без дъвка.[/b] Изследванията установили и по-висока дейност в областите на мозъка, отговарящи за движението и вниманието. Проучването било осъществено от Националния институт по радиологични науки в Япония и е публикувано в научното сп. Brain and Cognition.