Жак Превер

ТАЗИ ЛЮБОВ

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка,
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов,
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято - гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
-Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени,
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутранта,
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута!
Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начирвисам
и са нагласа!
Тъй пу нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.
Дрямах начи и въртях са,
цъках със език,
плюх са дан са уручасам -
тъй са възхитих.
Дъл на пустуту глидалу
са яви дифект!
Тъй да съм разхубавяла...
А, сига де! Дерт!
Са умислих утведнъшки -
как навън ш' въря
Момцити ку са натръшкат
кату ма съзрат
С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
кату заблеста...
И къдету койт' ма срещни -
пламна, изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък ни съм таквас!
Туй наверну сън е билу,
сигур йощи спа
и ми са е присънила
буйна красута.
Скуркузъбел съм, мий ясну -
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.
Толкус убус да са исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж!)

[quote="SMIHONDER"]......................
...........................
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж!) [/quote]
Аз да те щипна ...докато чакаме мъж да влезе да чете тук

ДЪЖД
Дамян Дамянов

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

[quote="dreboliika"][quote="SMIHONDER"]......................
...........................
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж!) [/quote]
Аз да те щипна ...докато чакаме мъж да влезе да чете тук [/quote]

Събуждане от сън вълшебен
с целувка като пеперуден полет.
Денят започва хубав, нежен,
с ново утро, нова пролет...

Равносметка

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюден перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
И да се влюбвам като за последно.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно го доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.
И винаги ми стигат за начало

♥ МАГИЯТА НА МАЛКИТЕ НЕЩА♥
*****************************

"Магията на малките неща ...
Какво ли толкова във тях се крие?
... Защо ли целите, горещо чакани,
очакването често ще убие?

Магията на малките неща ...
Да срещнеш залеза и днес,
дъжда да завали, сълза,
проронена от паднало дете.

Магията на малките неща ...
Какво магично има в тях?
Нечакана усмивка в утринта,
любовен надпис върху прах ...

Магията на малките неща ...
Нечакани и без отплата ...
Животът ти обръщат на мига.
И вече вярваш във съдбата."

Опазих се... Или поне опитах
далеч да съм от всяка пошлотия.
С актьорите в живота ми привикнах.
От тях научих много, не го крия.

Намерих се... След като дълго скитах
по правилният път поех пешком,
макар не всеки, който пътьом питах
да сочеше къде е моят дом...

По пътя срещах доста заблудени
и бутаха ме яростно в потока,
но сбирах сетни сили и поемах
отново аз по вярната посока...

Научих се щастливо да живея
макар животът ми да бе нелек,
Но не забравих още да се смея -
всичко това направи ме човек!

И ако дойде някой и ви каже,
че от мен струи фалш, злоба, суета,
че съм неискренна и материална...
Не вярвайте на тази клевета!

Та той е просто недоброжелател,
който себе си даже не обича,
и само с думи пише се "приятел" ,
но хули зад гърба ми пак изрича!

...

Опитах се доброто да пресея
от лошото... Обаче осъзнах -
на нашето съзнанието е дело
онази, разликата между тях!

Един човек ми каза преди време,
че няма лоши хора в този свят...
И няма! Просто има заблудени!
Не давайте и вас да повлекат!

БРЪМБАР

Смятам те за безполезен
бръмбар в моята глава,
но харесва ми как пъплиш
с мъничките си крачка.

Ти си супер непотребен,
ти си като звук без светлина,
но когато ме погледнеш,
зная - нежна е нощта.

Ти си празна химикалка,
изтънял озонов слой,
най-красивият отпадък
се оказа лично мой.

Някой ден ще го изхвърля,
смятам да го смажа с крак,
но сега ми трябваш, трябваш,
за да те обичам пак.

Заспива ми се някъде далече.
На Марс ми се заспива! Ако може...
Омръзнаха ми тези земни вéчери,
рисуващи измислици по кожата ми.
Омръзнаха ми лунните истории,
които си разказвам сам-самичка.
Омръзнаха ми всичките герои,
които не обичам. И обичам.
Омръзна ми да ми е толкова сложно.
Заспива ми се някъде далече...
На Марс ми се заспива, ако може.
Или пък,
ако може,
във ръцете ти.

Усмихни се, дори и на простия факт,
че докосваш нещата, които обичаш.
Даже аз да те нямам, някой има те пак -
вдъхновена, красива, различна.

... Даже в глухото утро да не пеят врабци
и светът да изглежда студен и прекършен,
във душата ти млада ще отекват звънци
и копнежът ти няма да свърши.

Усмихни се, дори и на чудния шанс,
че реката на времето сякаш е спряла.
Имаш всичката вечност, събрана във транс.
Светлина за душата си бяла.

Даже в тихата вечер да не свирят щурци,
нито вятър сред клоните чувства да скрива,
пак ще имаш в сърцето добри мъдреци...
Усмихни се! И дишай щастлива!

автор Ясен Ведрин

Усмихни се, дори и на простия факт,
че за последно докосваш нещата, които обичаш.
Даже аз да те нямам, някой има те пак -
обезверена, грохнала, безлична./късметлия/

... Даже в глухото утро да не пеят врабци
и светът да изглежда студен и прекършен,
във душата ти млада ще отекват звънци
и камбани на копнежа ти свършил.

Усмихни се, дори и на чудния шанс,
че реката на времето сякаш е спряла.
Имаш всичката вечност, събрана във транс.
И светлината оная...на края в тунела .

Даже в тихата вечер да не свирят щурци,
нито вятър сред клоните чувства да скрива,
пак ще имаш в сърцето добри мъдреци...
Усмихни се! И издишай щастлива!

Ти просто си длъжен...
Георги Константинов

В сезонните болки, в случайните свади,
в съдбовния възел на тъмни причини
безмълвно си казвам:
Не се изоставяй!
Не давай моторчето в теб да изстине!

От себе си махай ръждата набола.
Духа си напрягай до сетната става...
Не се изоставяй
на чуждата воля!
На свойта неволя не се изоставяй!

Не се изоставяй в прегръдка щастлива.
Не падай безкрайно в скръбта си дълбока...
Издишвай мъглата!
В снега не заспивай!
Не спирай в средата на свойта посока!

Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно
излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края!
__________________

Мамо, кажи ми няма ли край
твоето дълго очакване?
Нижат се дните от юни до май
с трепет за някакво случване...

Празни са тъжните зимни слънца,
празен тежи небосклонът...
Литнаха някъде всички деца –
(празни са някак сезоните).

Споменът само наднича сред прах,
в пътя самотен се вглежда.
И потреперва пердето без тях...
Има ли още надежда?

Свирят комините тих реквием –
мъртво е старото време.
(ала децата си в новия ден
крушата чака и стене...)

Сойка в клонака самотна врещи,
(устните, тъжни, немеят).
Вчера пресъхнаха всички чешми.
Стълбата божия зее...

Дълго очакване... Няма ли край?
Люшва се кратко пердето...
Клаксон, захлопване... Кучешки лай.
Бие инфарктно сърцето.

Пролет е... Идат на малки ята
птици, обратно в гнездата.
Връщат се винаги твойте деца,
мамо, със пролет в душата.