- Мамо, мамо, кога ще е готово езерцето в градината?
- Млъквай и продължавай да плюеш.

- Мамо, мамо, защо тичам в кръг?
- Млъкваи, иначе ще закова и другия ти крак за пода.

- Мамо, мамо, може ли да си поиграя в пясъчника?
- Не и докато не намеря по-добро място да погреба баба ти.

- Мамо, мамо, не искам да ходим в Австралия.
- Мълчи и плувай.

- Мамо, мамо, какво е "въркулак"?
- Млъкни и си среши лицето.

- Мамо, мамо, защо бутаме колата от тая скала?
- Шшт ще събудиш баща си.

- Мамо, мамо, защо не може да играя с другите деца?
- Млъкни и раздавай.

- Мамо, мамо може ли да нося сутиен, след като вече навърших 16?
- Не може, Ерик.

- Мамо, мамо може ли да си взема бисквитка?
- Да, бисквитките са на горната лавица.
- Но, мамо, аз нямам ръце.
- Без ръце няма бисквитка...

- Мамо, мамо какво е травестит?
- Незнам, питай вуйна си Тодор.

-Мамо, мамо защо къпеш сестра ми с черпак ?
-Я, ела ти бръкни в тая врялата в0да !

ХАхахаХАХхАхАХАХАХхАХАХ :D:D:D:D:D:D:D ужас хахаххаа някой неща съм ги чувал ама другитее... аахаххаххаахха

Нали

мани мани ХХАхАхАХаХАХАХАХАХХАхахахХхаХАХАХХА

Пиер, форумният върл юзър, вече е направил N поста за отрицателно време. Тоталното му вманиячаване води до:

[b]1.
Учителката:
- Иванчо, ти днес пак ли идваш на гости?
- Извинявайте, госпожо, забрайх се логна.
2.
- Иванчо, абе защо си казал на Петьо, че е глупак?
- О-о-о, ей сега ще си едитна поста!
3.
- Иванчо, усмихни се бе, какво ти става?
- Съжелявам, мамо, ама съм забранил емотикони!
4.
- Иванчо, да кажа ли на госпожата, че Митко ме бие?
- Не, това няма да помогне. Говори с админа да го банне.
5.
Иванчо изпраща приятел, който заминава в чужбина.
- Хайде, и да пращаш лични съобщения по-често!
6.
Иванчо седи до другарчето си в часа. Учителката говори. Петьо недоволно прошепва:
- Бла бла бла!
- Стига си флуудил бе - скастря го Иванчо.
7.
Иванчо прави международен паспорт в полицията. Попълващият документацията пита:
- Име?
- Иванчо.
- Фамилия?
- Иванчев. А сега ако ме питаш и за паролата ми, няма да ти я кажа.
8.
Иванчо се запознава със момиченце от съседен клас.
- Здр! Кажи линк към профила си...
9.
- Иванчо, това тук се нарича античен форум.
- Да бе! А къде са му творческия и специалния раздел?
10.
- Ученици! Кажете кое есе ви харесва повече - на Петьо, на Митко или на Марийка?
- Еми да беше напрайла анкета, само флууд ще става... [/b]

[color=darkred][b]ДЕНЯТ НА ЕДНО ЕМО[/b][/color]

И така.......

Понеделник:

5.00 - Събуди ме пияната ми по-малка сестра. Прибра се!!! На нея и дай да пие водка и да се шляе по концерти, тя не ме обича. А ето аз на нейните години събирах монети. Сега отново няма да мога да заспя, ще трябва да си гриза лака.

6.00 Доогризвам лака си.

7.00 Майка ми за малко не видя, че си гриза лака. Каза, че аз съм идиот - измъчен и, че трябва да отивам на училище. She makes me cry.

7.05 Започнах да се обличам, сложих си панталоните - теснички. Значки - повече, повече, повече. ФАК! Изгубил съм си една значка. Да не си забравя якето и да си направя очите по-черни.

7.20 Сестра ми ме видя и започна да вика. Тъпа пънкарка.

7.21 Една значка се откачи. Закачих я пак.

7.28 Една значка се откачи. Закачих я пак.

7.35 Сложих си якето. Излизайки от вкъщи забелязох, че една значка я няма. Намерих я и си я сложих.

7.50 Оказа се, че съм си сложил чорап, а не шапка (Ето защо ми е било малко по-тясна). Shit happens. Върнах се сложих си шапката и тръгнах на училище.

8.20 Закъснях за урок, не ме пуснаха, стоя в коридора. Плача.

8.41 Часа свърши. Влезнах в стаята, хвърлих чантата си и отидох да се цупя.

8.43 I hate my life. Стоим с емо-тата заедно и 5-мата плачем.

9.00 Седя в час и плача.

9.10 Изгониха ме от час, стоя в коридора, плача..

9.15 Отивам до тоалетната.

9.16 Стоя в тоалетната, за да се изпикая. Започнах да плача и забравих да *цензура*..

9.17 Излизайки от кенефа, една значка ми падна в чинията. Извадих я и я сложих.

9.18 Гледам се в огледалото, а аз съм симпатичен. Трябва да се снимам...

9.31 Междучасие. Дойдоха емовете и казаха, че съм истински. Мина малката ми сестра и започна да вика. Казах и, че има ебан вик. Ритна ме с кубинките си. She makes me cry.

9.35 Емовете и казаха, че не е права. Тя ги преби всичките.

9.37 Исках да избягам, и получих кроше.

9.44 Седя в час, болят ме вените.

10.10 Написах предсмъртно писмо на чина си.

10.12 Учителката го видя и ме изгони. Кучка. Стоя и плача.

10.21 Стоя в столовата. Започнах да плача и забравих да ям. Видях малката ми сестра - пак ме удари. Излизайки от столовата една значка ми падна в помията. Извадих я и си я закачих.

10.29 Видяха ме емовете и ми казаха, че съм истински емо.

10.40 Седя на урок и пиша предсмъртното си писмо. Все още няма кръв. Ебал съм я, важното е да колкото се може по-тъжно.

10.50 Свърших и се опитах да го прочета пред всички, но учителката ме изгони. Значката ми падна зад парното, извадих я и си я сложих.

11.11 Междучасие. Емовете видяха значката ми. Казаха, че съм истински. Прочетох им моето писмо. Казаха, че съм още по-истински. Мина по-големията ми брат, показах му предсмъртната ми бележка, той каза че съм идиот, и че това не е истинско. Попитах го кое е истинско. Той ми даде да слушам плейъра му. Ramones и Sex Pistols.

12.30 Слушах ги на урока ми. Изплаших се и заплаках. Избягах от урок. ( Знаех, че брат ми слуша лайна, но чак такива...). Докато бягах ми падна една значка. Вдигнах я и си я сложих. Догони ме един учител завлачи ме в клас и ми каза, че съм *цензура*. Изгони ме в коридора.

12.45 Стоя и плача.

12.50 Дадох на приятелите ми плейъра. Кости падна по гръб, Вася заплака, Владо си призна, че му е свършил розовия лак и изпадна в депресия, Ленко избяга със вик, падна му една значка.

Брат ми видя тази гледка, взе си плейъра, срита ме и каза, че сме педерасти.

13.00 Започнах да ухажвам Светла, каза че съм гаден *цензура* и *цензура*. YES! Това момиче ме харесва.

Седя и плача от радост.

13.20 Учителя ме изгони от клас.

13.40 Звънеца. Изчаках емовете. По ред, изпускайки си значките и закачвайки си ги, се прибрахме вкъщи. Разбрахме се да се видим в 4.

14.00 Прибрах се вкъщи, няма никой. Включих си Tokio Hotel, седя и си гриза лака на ноктите.

14.20 Дойде си малката ми сестра. Изключи магнетофона и легна да спи.

14.40 Включих магнетофона, събудих сестра си... Удари ме, а аз се опитах да и отвърна...

14.50 ААААА!!! She makes me cry.

15.00 Седя завързан за парното със кърпа в устата и слушалки в ушите. Свири нещо ужасно. I want to die!!!

15.10 Прибра се брат ми и неговите приятели. Хвърлиха върху мен якетата си и почнаха да ме ритат.

15.20 Майка ми се прибра, срита купчината дрехи, по стона разбра че там има някой.

15.30 Майка ми ме развърза и ме изпрати за хляб.

16.00 Стоя в магазина и си чакам реда, до мен стоята някакви гологлави деца и ме гледат странно (сигурно ми завиждат за значките).

16.10 Сритаха ме и ми взеха всичките пари. Опитах се да стана, но ми падна една значка - сложих си я пак.

16.20 Прибрах се, майка ми ме преби и отиде за хляб.

16.30 Закъснях за срещата с емовете.

16.35 Те ми казаха, че крясъка ми не е истински.

16.37 Падна ми значка

16.40 Сдобрих се с емовете, стоим и плачем.

16.55 До нас мина пънк. Казахме му, че е тъпанар, а той ни напсува. И ние цялата тайфа (25 човека) го пребихме. Леле колко сме истински!!!

17.10 Дойдоха 10 пънка, пребиха ни и си тръгнаха. СЛАБАЦИ!!!

17.30 Събрахме стотинки за един литър бира. Колко сме истински!!!

17.32 Продавачката не иска да ни даде бира. What's the *цензура*???

17.35 Уговорих я, и си купихме 2 литра бира. ( Йупиииииииии ние сме най-истински от всички)

17.50 Тъкмо щяхме да пием и дойде малката ми сестра със 4 пънка и ни взеха пиенето...

18.00 Минаваха 3 момичета, аз почнах да им намигам. Те дойдоха и ми казаха, че съм слаботелесен и *цензура*. Само колко съм сексииии, те ме искат и ми завиждат, че моя грим е по-хубав от техния.

18.15 Владо каза, че е цепеняк и изпадна в депресия.

18.20 Видяхме сватба. Саня каза, че булката е в бяло, защото е девствена.

(решихме от утре да носим бяло)

18.30 Прибрах се вкъщи и седнах да гледам анимации.

19.00 Анимацията свърши, седнах да пиша предсмъртно писмо.

19.20 Слушам Tokio Hotel, най-яката емо-група.

20.00 Прибра се малката ми сестра - срита ме и излезна...

21.00 Мама ми каза да лягам да спя. "Мамо аз съм вече на 17, може ли да си обръсна краката?"

21.05 Получих по задника от майка ми. Лежа и се опитвам да заспя. *цензура*!!!

21.10 Не ми се спи. Я чакай да си намеря лакираните нокти.

21.15 Погризах малко лак и заспах.

Вторник:

5.00 Сестра ми се прибра.......

Цял следобед нямах нет и си разчовърках компа- намерих неща, дет съм ги забравила и както бях ядосана- много се смях! Намерих един разказ на сина ми отпреди 5...6 години, който класната му публикува в училищния вестник уж за назидание, ама той стана герой на гимназията...
Пействам го тук- без никакви промени- да се похилите!

СЪН ЛИ БЕ... ?


06:45 – часовникът противно звъни и се забива като треска в мозъка...Полагаш всички усилия, за да си помръднеш ръката. Щрак!!! Пищенето спира, но в същия момент се чува пронизващ глас: “Тодоре-е-е, ставай!!! Ще закъснееш за училище!” ... Кой Тодор, какъв Тодор...чудиш се ти...
07:10 – излизаш от входа на блока, а навън- кучешки студ... Студ, ама студ, братче, - на ескимос косата му ще опада!
07:25 – вече си в училище. С последни сили изкачваш стълбите, дотъртваш се до стаята и се просваш на чина.
Неизвестно кога – някъде много отдалече се чува дразнещ звук. Усещаш в просъница, че става нещо нередно... повдигаш глава... Пред гурливите ти очи се появява образа на госпожата:
- Тодоре, ти защо спиш в час ?!! Как може...възмутително!!!
- А-а-а...х-м-м... аз, госпожо,...само се бях облегнал на чина...защото...госпожо, ме боли...кръста...! Не бих си позволил дори да мигна, госпожо...!
- Ти мен за тъпа ли ме мислиш бе, момченце!!? – освирепява госпожата.
- Ама-а-а, как така ще ви мисля за тъпа, госпожо? Вие сте толкова интелигентна жена... Винаги съм ви харесвал...
Звънецъ-ъ-ът!!! Избавление за душата ми! Най-сладкия звън, който обявява края на часовете и окончателно ме събужда!
- Ще се разправяме другия час- заканително размахва пръст госпожата.
Най-после! Аз съм Тодор, часовете са минали и денят започва! Ура-а-а!
Напред към любимия ми компютърен клуб!!!


ТОДОР БАЛЧЕВ
8 ж клас

Сина ти е образ (нема на кои да се метне )

Шофьор пътува по магистралата София-Пловдив. По някое време гледа някакъв, облечен целия в жълто, стои и маха на автостоп. Шофьорът спира и стопаджията му казва:
- Добър ден! Аз съм "педерастът в жълто". Пътувам до Пловдив. Ще ме вземете ли?
Шофьорът го взел и продължава по пътя си. След 10-ина километра до пътя се появява друг, целия в червено и маха на автостоп. Шофьорът пак спира а онзи го пита:
- Добър ден, аз съм "педерастът в червено". До Пловдив съм. Ще ме вземете ли?
Взел го човекът но след още 10-ина километра гледа някакъв в синьо стои до пътя и маха. Спира отегчен до него и казва:
- Знам, знам! Ти си "педерастът в синьо" и пътуваш до Пловдив. Искаш да те взема....
а другият му отвръща:
- Ще ти дам аз един педераст в синьо! Документите за проверка, моля..

хихихихихи...даже представа си нямаш къф образ е! Спечели номинацията за най-артистична личност на гимназия "Добри Чинтулов"! Преподавателката му по география отказа да го учи, защото искаше да той кандидатсва в НАТФИЗ...казваше: Той е втория Тошко Колев!......и не беше радостна, а разочарована, когато той изкара 5.60 на приемния изпит в УНСС.

требва да му направиш ник и го доведи на сбирката

Да, ще го доведа! Ама за ника- нема стане! Той ме спуква от подигравки с таз моя зарибявка тук!
Той на компа има съвсем други занимания!

[quote="lydajenska"]История за едни чорапи-публикувано във вестник „Телеграф”от 19 октомври 2006 год.,стр.21
Ден 1:Прани чорапи-меки и мирищат на омекотител-мразя ги.
Ден 2:Чорапите нямат никакъв мирис...така е по.добре.
Ден 3:Като се събуя и доближа чорапите до носа понамирисват-няма дя ги сменям.
Ден 4:Като си махна обувките моментално ме лъхва „приятна” миризма на спарено- няма да ги сменям.
Ден 5:Като се събуя майка ми пита дали нещо е умряло в къщи...нещо си въобразява.
Ден 6:Котката се доближи до крака ми,подуши го и припадна...?!?!?
Ден 7:Майка ми отвори прозореца на стаята ми и започна да си мърмори нещо.
Ден 8:Кучето на съседите като ме видя и избяга.
Ден 9:Сестра ми започна да се задушава и се наложи нашите да я карат в болница.В 3 през ноща!
Ден 10:Приятелката ми дойде,отворих вратата да я посрещна и тя избяга(получих sms,че ме напуска)...това пък защо?
Ден 11:Родителските тела ме заплашват-отвориха всички прозорци.
Ден 12:Майка ми си събра багажа и се махна....даже не разбрах кога е станало,още спях.
Ден 13:Баща ми излезе за работа и вечерта се обади да ми каже,че отиват с майка ми на дъъъълга почивка...
Ден 14:Съседите се оплакват,че от нас мирише на лошо...така ли?Аз нищо не усещам.
Ден 15:Уличните кучета избягват района около блока.
Ден 16:Съседите до,под и над нас отидоха на почивка заедно...абе какво им става на тия хора,само забягват на някъде.
Ден 17:Звъняха ми от ХЕИ,казаха ми,че получили множество оплаквания и щели да дойдат на проверка ,ако продължат...сигурно са сбъркали номера.
Ден 18:Цветята в апартамента увяхнаха...странно,вчера ги полях.
Ден 19:Хората от входа масово се изнизват кой на вилата,кой но село...тука става нещо странно.
Ден 20:Хлебарките напуснаха блока...такова изселване не бях виждал.
Ден 21:Дойде пощальона да ми връчи призовка...не го видях да излиза от блока.По новините вечерта видах,че бил в болницата според лекари от обгазяване... горкият ,сигурно е имало писмо бомба със задушлив газ.
Ден 22:ХЕИ позвъни на вратата.Отварям и гледам двама души лежат в безсъзнание.Извиках Бърза помощ.По новините нищо не казаха.
Ден 23:Гражданска зашита отцепиха района...ха,да не съм луд да тръгвам на някъде.
Ден 24:Нещо ми е тежко в корема...
Ден 25:Тука нещо мирише на лошо...
Ден 26:.....
Ден 27:Събудих се в някаква бяла стая,завързан за леглото.Огледах се и видях как група хора с противогази разглеждат чорапите ми,които стояха изправени до стената.
Във връзка с тази история ще кажа още един виц за непрани чорапи научен от мен още като студент с твърдото намерение да ги спазвам „принципите”залегнали в него,ако не изцяло, то поне частично.
1-ва степен непрани чорапи-навсякъде мирише на „умрели катерички”.
2-ра степен непрани чорапи-ако размениш левия и десния чорап при обуване ти убиват в обувките.
3-та степен непрани чорапи-хвърляш непрания чорап към тавана и ако си остане там , значи си достигнал върха.
В интерес на истината като студент стигнах частично 2-ра степен-отначало ми убиваха,но след час-два ходене вече не ми убиваха.Домогванията ми към 3-та степен бяха прекъснати след като се ожених.Жена ми ме заплаши,че ако така продължавам с тази студентска чорапена практика щяла дя ме хвърли към тавана мен заедно с обутите чорапи и ще си остана там докато не ги изуя от краката си,както съм там,горе залепен там на тавана.Стори ми се твърде убедителна и се отказах от „вредните си чорапени навици”.Пак в интерес на истината ще споделя с форумците ,че чакам само сгоден момент за да подновя опитите си да достигна трета степен непрани чорапи.Все пак да са живи и здрави жените,че ни приемат такива каквито сме,прощават ни,грижат се за нас до гроба и си ни погребват в него поживо и здраво(думата поживо е в преносен смисъл,но думата здраво е в пряк смисъл-да не би да се надигнем случайно от гроба).Ялилуя и Амин во веки веков!Да живеем ние,мъжете,чорапите и жените!Не случайно чорапите са яката връзка между жените и мъжете!Жените да ги перат,а ние мъжете да гоним и достигнем 3-та степен на непрани чорапи!Шега,бе приятели!Шегувам се със себе си!Майтапи!!![/quote]



Част II



След няколко седмично обеззаразяване на блока и околностите, шокова терапия и тонове заплахи, се върнах в къщи при семейството ми. Убийте ме, не знам защо беше цялата тая идилия, е поне съм си у нас. Дойде лятото и нашите ме изпратиха на лагер за един месец в планината.

Ден 1: Пристигнахме в хижата. Всички се втурнаха да си вземат душ от 2 часовото пътуване с влака и 6 часовото пътуване с теснолинейката. Аз си останах в леглото, да не съм луд да се къпя нали сутринта си взимах душ, а и чорапите ми даже не миришат. (поне мириса на прах за пране се е махнал)
Ден 2: БЕСЕН СЪМ. Събудиха ни в 5:30 сутринта, за да ходим до някакъв връх. Що за нахалсво, а като капак за закуска имаше сух хляб два домата и парче салам. Като се прибрахме, всички пак се втурнаха към банята...аз се отказах, но поне се наспах в стаята. Чорапите си оставих в маратонките, ухаят на леко спарено - приятно.
Ден 3: Майкооо, всичко ме боли ще го убия водача на групата, а на всичкото отгоре съседа ми по легло се оплаквал, че не можал да мигне цяла нощ щото нещо му миришело. Определено си измисля - аз спах като пън и нищо не ми миришеше.
Ден 4: Пак ни събудиха в 5:30. Щели сме да ходим да гледаме някакъв водопад, който бил на 7 часа път от тук!!!! С големи мъки стигнах до там и седнах на един камък близо до водопада, а ония ми ти "приятели" да вземат да ме бутнат във водата. На връщане се спънах в един заблатен гьол. Прибрах се премазан и си взех душ и установих, че чистите ми чорапите са изчезнали. Е няма лошо, аз и без това не ги понасям, а и тези са си добре.
Ден 5: Боли ме цялото тяло и съм настинал - днеска няма да мърдам от леглото. Един от съквъртирантите ми каза, че от някъде идва мирис на застояла вода. От къде му хрумна, аз се къпах и махнах тинята, така че да е от мен, не е.
Ден 6: Цял ден скитахме по горещините по някакви камъни нагоре надолу. Пот се лее. Прибрахме се късно вечерта и аз се трупясах, както си бях с дрехите и закъртих. Събудих се от мърморенето на съседа по легло, който отваряше прозореца и вратата. Тоя не е наред - навън е студено, а тоя отваря! Нищо, другите в стаята ще затворят като им стане студено.
Ден 7: Вдървил съм се....ееее, никой ли не затвори прозореца? Отговориха ми, че миришело нещо много лошо и просто нямало как.
Ден 8: Валя дъжд, а ние играхме футбол. Добре, че маратонките ми не пропускат та чорапите ми са чисти.
Ден 9: Върнах се от закуска и гледам момчетата в стаята разместват всичко възможно от стаята. Казват, че нещо е умряло и мирише ужасно. Аз не усещам нищо, но за да не страня се включих и аз, но нищо не намерихме - ми нормално, то няма нищо, ама айде.
Ден 10: Двама си събраха багажа и се преместиха в друга стая, щото миризмата се била засилила - не е от мен, скоро си взех душ, а дрехите са ми чисти - даже оня ден, като валя дъжд, съвсем се изчистиха.
Ден 11: През нощта имаше някакво раздвижване, ама много ми се спеше, та разбрах чак на сутринта, че едно от момчетата започнало да се задушава и да повръща. Горкият, сигурно храната в хижата е започнала да застоява.
Ден 12: Двете момчете, които бяха осанали в стаята, се изнесоха и ме караха и мен да ходя с тях, че щяло миризмата да ме задуши и мен. Абе тия хоря нямат ли си друга разбота, че само душат. Докато не усещам нищо, няма да мръдна от тук.
Ден 13: Появиха се 20-тина пора от близката горичка. Половината от хижата се изнесе на излет.
Ден 14: Провете се умножиха и всички са под моя прозорец. Сладки същества.
Ден 15: Надзорниците се изредиха един по един да ми викат, че от тук миришело - да съм кажел какво. От къде да знам, да не им приличам на врачка. На мен не ми мирише.
Ден 16: Отидохме да разгледаме някаква пещера. Стигнахме до основната зала, ма то там тясно, тясно 50 души едвам се събрахме. Докато водача разказваше за пещерата, двама души извикаха, че подушват нещо задушливо и припаднаха.
Ден 17: Ще играем на криеница в мазето на хижата, щото около нея поле от порове. Ай стига бе, май верно има някаква миризма, която ги привлича, ама защо само аз не я усещам?
Ден 18: След криеницата от снощи в мазето, 3 момчета и 5 момичета са на легло. Казват, че замалко не се задушили от нещо. Еми глупави хора - като знаят, че затворени помещения не им понасят, па да не влизат.
Ден 19: Едно от момчетата се върна в стаята при мен. На сутринта пак беше изчезнал. Хижаря каза, че с хеликоптер го откарали в токсикологията. Докато го изкарвали, едвам си поемал дъх и шепнел - миризма..лоша. Сигурно поровете под прозореца не са му понесли.
Ден 20: Поровете намаляха.
Ден 21: Поровете напуснаха района....?!?!?
Ден 22: Хижаря ни каза, че тая вечер сме щели да спим на палатки, че да претърси хижата и да намери източника на вонята, от която всички се оплакват. Всички??? Аз продължавам да твърдя, че си измислят, щото аз воня не усещам.
Ден 23: Трите момчета, с които бях в палатката, през ноща получиха хрипове. Мед сестрата, която беше с нас, за малко щеше да изпусне единия. Тзтзтзтз, как може млади хора с такова крехко здраве. Явно не им понася чистия въздух.
Ден 24: Хижаря каза, че още два дни ще сме на палатки, че да се измирише тотално.
Ден 25: Някой ми открадна възглавницата, нищо ще спя на маратонките, а чорапите ми ще служат за по-меко.
Ден 26: Сутринта се събудих от задушлива миризма, лошо ми е.
Ден 27: Хижаря каза, че утре ще ни пуска в хижата. Легнах си. Събудих се през нощта, лошо ми е не мога да дишам.
Ден 28: ......
Ден 29: ......
Ден 30: Събудих се завързан за някакъв стол и пак същите хора с противогази се опитваха да отлепят чорапите ми от маратонките.

О не, пак се започва!!!

Част III: Казармата


Шест години по-късно: Завърших гимназия и се дипломирах, родителите ми не ме изпуснаха от поглед през този период...Много са загрижени Само дето всеки ден ме водеха по психиатри и тая година човека ми каза, че имам напредък и съм щял да се оправя.......От какво обаче, аз така и не знам?!?. Тая година влязох в казармата, майка ми, баща ми и сестра ми са се панирали. "Спокойно де хора, само в казармата влизам, нищо няма да ми стане".


Ден 1: Строиха ни на плаца. Командира говори, говори, говори, говори та се засиня. Половината от нещата, които каза, не ги разбрах - другата половина нямаха смисъл. Но човека реши да завършим първия ден със един "малък" крос.......20 км той нарича малък!!!! Вчерта бях плувнал в пот от горе до долу, а краката ми бяха заврели в тея кубинки, а чорапите ми бяха мокри. Успях само тях да смъкна и автомата, след което съм заспал.
Ден 2: БОЛИИИИ МЕ ВИЧКО!!! Опитах се да кажа на командира, а оня ми отпери един шамар и ме накара да пробягам 10 км, при това в най-голямата жега. Цял следобдед лежах като заклан на глеглото, не можех да мръдна. Един от войниците ме съжали и ми помогна да си смъкна поне кубинките. Оня направи физиономия все едно са му топнали главата в бидон с осем месечно зеле....Горкият, сигурно е видял колко са ми подути краката и му е станало лошо.
Ден 3: Едвам се движа, а командира ме е натоварил със зимната екипировка и само мен, при това в най-голяма жега. От мене струи пот като водопад и все едно джапам в гьол. Късно следобеда, като си събух кубикните, от тях изтече поне 300мл. "вода". Момчетата около мен отвориха прозорците, като мърмореха нещо.
Ден 4: Не знам къде съм, но при всеки опит да мръдна, усещам пронизваща болка през цялото тяло. Към 9:00 дойде командира и се развика нещо, но аз не чувам, щото ми бръмчи главата. След 5 мин дойдоха 2 яки момчета и ме понесоха на някъде. Зарадвах се - най-сетне ще ме заведат в лекарското оделение....Лекарско ли?!? ТОВА Е КАРЦЕРА.
Ден 5: Нищо особенно - навънка е поне 30 градуса, а тука към 40 и не мога да се съблека даже, че е тясно. Тоя, дето ми донесе храната каза, че съм изпуснал голямата баня...да му и *** в банята, аз не мога да дишам, а той за баня ми говори.
Ден 6-10: Умирам от жега и се потя като пор.
Ден 11: Пуснаха ме от карцера и едвам ходя. Пак съм изпуснал голямата баня - дявол го взел. Командира ме прати да мия тоалетните...то не се диша там. По едно време щях да загубя съзнание и се препънах в една от кофите с мръсна вода, която заля краката ми – добре, че кубунките не пропускат.
Ден 12: Сутринта в 5 всички бяха станали и се оплакваха от някаква миризма. Да им имам проблемите, аз ще поспя още малко.
Ден 13: Мина инспекция в стаята. Ония ми ти командири се разкрещяха, че стаята воняла и ни пратиха всички от тука да направим по 100 лицеви опори, след което да потичаме 20-тина км. Някои от войниците ме гледат на кръв.....какво съм им направил?!?
Ден 14: Ще ходим на полево обучение, а навън вали, та се къса. Цял ден марширувахме из едно кално поле. Кубинките от черни станаха глинесто-кафяви. Утре е ден за баня.
Ден 15: Баняяяяя....Влязох вътре доволен, че най-сетне ще си взема душ. Тамън си събух кубинките и всички, които бяха в стаята, изпопадаха по земята в безсъзнание. Е, дявол ги взел и командирите, ся ли намериха да правят учение с газ. Фанах дрехите и кубинките и изхвърчах от банята. Няма да се натровя заради единия душ я.
Ден 16: Стаята е на 1/3 празна. Всички са в мед. сектора. Еми така е като командира върши глупости, ей ся само да дойде, ще му кажа аз какво мисля.
Ден 17: Е, казах му и пак съм в карцера и вънка пак 30 градуса - пот, пот, пот. Пак ще изтърва банята.
Ден 18-22: Скука, пот и броене на мухи, които чудно защо, като влетят - умират моментално. Ще си ги събера за риба.
Ден 23: Пуснаха ме от карцера. Отидох до стаята да се излегна малко, че съм се схванал....Я, леглото ми е преместено в единия край на стаята. Това пък защо...никой нищо не казва.
Ден 24: Абе тия хора не са в ред. Цяла нощ кашляха и хрипаха - ми като не са добре, да идат в медицинското. Ето, и аз съм с хрема и ми за запушен носът, ама си капя капки и не преча.
Ден 25: Странно, в банята няма никой? Е, още по-добре за мен.....Абе къде са ми чистите чорапи, на кой са му притрябвали, дявол го взел. Нищо, ще си нося тия...малко понамирисват като ги доближа до носа, ама стават.
Ден 26: Ще ни показват как се кара танк, че поне да знаем. Едвам се набутах аз и още един, и шофьора в танка. На излизане си заклещих кракът и ми се изхлузи кубинката с чорапа. Като излязох, викнах да ми я хвърлят, че навън е кално.......не получих отговор. Командирът на ротата надникна вътре и май нещо се изпусна и падна вътре. Надникнах - гледам командирът хрипа, замери ме с кубинката.....добре де, какво съм му направил сега?
Ден 27: Имаме заместващ командир. Командирът ни си взел седмица в санаториум.
Ден 28: Свободен ден...вечерта избягахме от подлението и отидохме на дискотека. Танци, танци...мен ме заболяха краката и реших да си махна кубинките, че да се охладят. Тамън започнах да се отпускам, когато се включи противопожарната аларма. Огледах се - хората около мен изпопадали на земята, а другите се щурат като ненормални. Хванах кубинките в двете ръце и бегом към поделението. Минах напряко през градинката ни с цветята на командира.
Ден 29: Заместника ни смъмри, че ни нямало и ни прати да тичаме 15 км. Като минах покрай градинката на командира видях, че е повяхнала цялата. Е, как може такова отношение с цветята.
Ден 30: С друго поделение ще разиграем военен конфликт. По едно време плениха част от нас и почнаха да ни рапзитват и заплашваха, че ще ни измъчват, ако не кажем къде е "щаба" ни. Почнаха един по един да гъделичкат краката с перо, но тия от мойта рота много издръжливи се оказаха. Дойде и моя ред. Събуха ми кубинките, след което всичко утихна......Погледнах - гледам всички изпопадали по земята. Така ни намери замесник командира.
Ден 31: Мда, тоя карцер почна да ми става уютен.
Ден 32: Преместиха ни от карцера в килия, че им трябвал за нещо. Много тясно тука 5 души в килия метър на два. Краката ме заболяха да стоя прав, а тия кубинки убиват - свалям ги. Тия около мен започнаха да агонизират.....явно не им понася затворените пространства.
Ден 33: Всички са в медицинския сектор. В спалното помещение съм аз и още 5 момчета. През нощта усетих някакво раздвижване, но не се обърнах, че ми се спеше много.
Ден 34: Ей, какво по дяволите ми прави леглото в коридора??! Командирът се върна и ме завари така. Развика се и ме прати да беля картофи в кухнята. Към обяд готвачите почнаха да душат наоколо. Някой каза, че май има умрял плъх. Вечерта на всички им се виеше свят и се задушаваха. Аз нищо не усещам, явно са опитали от собствената си манджа. Пада им се!
Ден 35: Днеска ще ни учат да използваме противогаз. Заведоха ни на майната си насред някакво поле. Влязохме в някаква барака, сложихме си противогазите и почнахме да чакаме. Чакахме, чакахме..........някой си свалиха противогазите, щото им омръзна. Мен ме боляха краката от ходене и помолих един да ми помогне да си събуя кубинките. Всички изтръпнаха и набързо си сложиха противогазите. Все пак човека ми помогна да ги махна. Точно тогава двама припаднаха. Еее, явно са пуснали най-сетне газа. Като излязахме, командира каза, че не е наред газовата система и учението се отлага. Всички се спогледаха.
Ден 36: Ще спим на палатки, че да не се връщаме в поделението, че е далече. Баси, никой не ме иска в палатката си. Е, ще си къртя отвънка. Подложих си на кубинките и застлах с чорапите.
Ден 37 сутринта: Лошо ми е и повръщам. Командирът изпрати адютанта си да ме види как съм. Той отвори спалния чувал и припадна. Боже, толкова ли съм зле?
Ден 38: .......
Ден 39: .......
Ден 40: Събудих се сам в бяла стая. Тоя път не бях завързан, но на стола седяха ония в бялото, пак с противогази. Местят ме в отдел за изследване на бойни газове.

Част IV: Краят


Ден 41: Карат ме с военен конвой до новото поделение. В камиона с мен се качиха двама. Казаха, че са ми охрана. Докато пътувахме видях, че по стената лази една огромна черна хлебарка и понеже ме е гнус да я мачкам с ръка, си свалих кубинката и я размазах. Ония двамата се опитаха да ми кажат нещо, обаче в следващия момент припаднаха.....баси гнусливите хора.
Ден 42: Ехааа, много хубава стаичка са ми дали, даже има цветенца във вазата. Не може да се сравни това легло с пружината в старото поделение. Събувам се и лягам да спя.
Ден 43: Събуди ме някакъв трясък. Огледах се и първото, което видях е, че цветята бяха се смарангясали до неузнаваемост. Погледнах към вратата и видях камериерката (ехаа, имам и такава) на пода.....Горката, сигурно не и е понесло от гледка на повехналите цветя. Около нея разсипана закуската....язък *яко псуване*.
Ден 44: Вратата е заключена и не мога да изляза, а прозорците са запечатани - абе къде съм попаднал? Ритах вратата докато не ми се разпаднаха кубинките..... качествена изработка. Най-сетне някой отвори вратата. По пагоните видях, че е полковник. Пристъпи в стаята, олюля се и падна хрипайки и хълцайки ..... Явно му стана жал за кубинките. Е, поне вратата е отворена - ще мога да се поразтъпча малко. Тъкмо излязох от стаята и се сблъсках с някаква сестра, тя изпищя и се строполи в краката ми....Хе-хе-хе, я какъв ефект съм имал върху жените. В края на коридора някакви се развикаха, след което се строполиха и те на земята ........?!?!?!?.....след секунди ме обградиха някакви с противогази тип слонче. Усетих як удар зад врата, след което не помня.
Ден 45: Лелее, как ме цепи главааааааааа. Пак съм в някаква бяла стая, но тоя път съм потопен във вана ...... ъггг и мирише на омекотител - гади ми се. В другия край на стаята седят някакви с противогази и ми говорят нещо. Нищо не им разбирам, а и както ме боли главата ми е само ми е да слушам...Все пак това което чух беше, че ме пращат като охрана на някаква експедиция в джунглите в Африка, щото съм бил много опасен тука....Аз? Опасен? Че нали мен ме ступаха яко за нищо. Карай утре заминавам за Африка.

Пристигнахме с военен самолет буквално в средата на нищото. Тия от поделението са ми дали два огромени сака, фрашкани с чорапи - ако знам защо са ми, да пукна. А и в тая жега как ме виждат да помъкна и двата сака, и раницата, и палатката. Забрави, взимам само единия сак.

Ден 1: Тръгваме. привечер Абе тия учени са луди, вървяхме към 50км през разни гъсти храсталаци, лиани, досадни маймуни, комари и папагали в непоносима жега, а не стига това, ами заваля един пороен дъжд, та целият подгизнах. Майната и на палатката, лягам да спя, че не се трае.
Ден 2: Събудих се плувнал в пот от жегата. Махнах кубинките - от тях сигурно изтече 1/2 литър пот. Този до мен пребледня и се улюля - ???
Тъкмо закусих и айде пак се юрнахме да ходим....чакай малко, сака с чорапите ми липсва?! Абе, ей маймуните са ми свили сака, докато съм спал...Е, ще карам с тоя чифт чорапи.
Ден 3: Днеска добре, ходихме само 20 км. Спряхме до един водопад и там направихме лагер. Привечер: Ааааа, комарите ме изядоха, не ме интересува - тая нощ ще спя облечен, ако ще да пукна от жега. В палатката с мен е един негър от местното население.
Ден 4: Абе, дявол го взел, кой ми е свил кубинките?........маймуните! Бутнах негъра да стане да ми помогне, оня ме погледна, вдиша тежко и обели очи - *недоумение*.
Ден 5: Вчера, след дълга гонитба с маймнуните през 2-3 блата, успях да си върна кубинките. Нямах време да се измия, че трябваше да догонвам целия лагер. Стигнах ги късно вечерта. Бяха се устроили до едно езерце. Ааааааа, с какъв кеф си натопих кракатааа в хладната вода. След това отидох да видя съпалатника си. Той, като ме видя, икрещя и се сви в ъгъла.....Е, да му имам и уважението, аз да го видя, а той :/
Ден 6: Събудих се с крака потопени в езерцето. 2/3 от лагера е болен. Доктора казва, че е от водата в езерцето - била заразена с нещо. Баси, добре че снощи пих само водка.....ммм, някой да знае къде са ми кубинките?
Ден 7 (вечерта): Скука, не можем да мръднем, докато не се оправят болните. Поне имах време да намеря маймуните с кубинките ми. Разбира се пак ме прекараха през 2 блата, преди да завали и да ме замерят с тях. Като се прибрах от кубинките изтече около литър вода, кал, някакви водорасли и...... това рибки ли са? Котката на доктора ги намери и ги заръфа. Почна да търси още и стигна до кубинките и почна да души - замерих я с едно камъче и тя падна. А така, няма кубинките да ми миришат на котка, я.
Ден 8: Хората се оправиха и пак тръгнахме. Всички негри странят от мен и нещо мърморят. Пусто, не им знам езика и не ги разбирам. Докторът цял ден пищи, че котката му е много зле. А'е де, ся какво се прави тая котка, даже не я улучих.
Ден 9: Интересно, всички около мен се оплакват от комарите, а аз не виждам толкова много...
Ден 10: Жега, дъжд, жега и пак дъжд и на всичкото отгоре няма извор, където човек да си вземе душ. Установихме се до една пещера. Един от изследователите ме извика да сме идели да я изследваме. *мрън мрън мрън* ся и пещерняк ще ставам, ама няма как, ще се ходи. Влязохме на вътре и по едно време оня ми ти изследовател като освети едни прилепи......стана тя каквато стана. Ония се разхвърчаха наляво-надясно и ние, като алтави се шматкаме, опитвайки се да ги избегнем. Кубинката ми се заклещи докато бягахме към изхода. Събух я и си викам, че ще дойда да си я взема по-късно, като се кротнат тия летящи плъхове. В тоя миг се чу едно ТУП?!? После още едно, и още, и още.......Огледах се - прилепите падат като камъни. Гледам го и изследователя и той паднал - сигурно някой прилеп е паднал на главата му.
Ден 11: Успях да намеря изхода и да го изтегля тоя от пещерата, ама пусто - кубинката ми остана вътре. Отивам да я търся. Обикалях, обикалях и най-сетне успях да си намеря кубинката. На връщане обаче май завих някъде погрешно, щото стъпих в някаква пихтиеста маса..........ПО ДЯВОЛИТЕ, това е гуаното на прилепите. Как да е, нали си намерих кубинката.
Ден 12: Странно, от вчера маймуните спряха да ни следват.....липсват ми.
Ден 13: На хората около мен нещо не им е добре. Пребледняват и драйфат. Всички казват, че от някъде мирише на лай**а. Хъмм, ще си трая докато намеря поток, да си измия кубинките.
Ден 14: Комарите напълно изчезнаха, въпреки че тук е топло влажно и има кръв в изобилие. Странна работа.
Ден 15: Излязохме от джунглата и попаднахме в саваната. Хъмм, тука нещо не е наред, тия лешояди дето кръжат над нас, не ми харесват.
Ден 16: Мда, бях прав, тука определено нещо не е наред. Ся се появиха и хиени. Всички са изплашени. Зловещо.
Ден 17: Ама, че е жега в тая савана, няма кьораво поточе, където да се охладя, а и не съм спал от оня ден заради тия мършояди *псуване*. Лягам да спя и не ме интересува. Тая нощ да пази друг.
Ден 18: "Абе къде са всички? Целия лагер е изчезнал. Мамка му, забравили са ме." Тръгнах да ги гоня. Цял ден съм търчал като гламав по дирите им, подгизнал съм та се незнае, а на всичкото отгоре тия лешояди и хиени са точно зад гъза ми. Метнах едната кубинка по хиените и те се разбягаха. Два лешояда паднаха на земята.....явно са слънчасали, докато са ме следвали.
Ден 19: Пуф, най-сетне ги настигнах. Хъмм, нещо тия погледи не ми харесват. Всеки страни от мен. Какво ви става бе хора?
Ден 20: Помоооооооооооощ, гонят ни лъвове!!! Ей ще го убия тоя фотограф, дето искаше да ги снимка. Покачих се на едно дърво (като всички останали). Точно преди да се изтегля на клона един от лъвовете ми захапа кубинката и тя остана в устата му. В същия момент се строполих на земята върху му. Лъвовете ме наобиколиха и точно когато си мислех, че ще ме хруснат, те изпопадаха по земята. Гледах като треснат. Обърнах се към другите да ги видя какво равят ......what tha fuck......всички падат от клоните като презрели домати.
Ден 21: Обадих се в щаба да дойдат да ни приберат, че като ги гледам как агонизират, не вярвам да се оправят. От там ми казаха, че ще дойдат до 48 часа.
Ден 22: Събрах ги хората накуп, че и без това нямах работа. Пък и да ги държа под око. Вечерта: Хъмм, не ми харесват тия, дето са около мен. Почнаха да дишат тежко и пребледняват все повече.
Ден 23: Преуморен съм...тия се влошават с всеки изминал момент. Къде се бавят тия беее.......Хъмм, такова ли усещане имам или тревата и дърветата около нас са повяхнали? Вечерта: Съблякох се и се събух, за да легна да поспя малко, че два дни не съм мигнал.....ъгг....нещо ми е гадно......дано да не се разболявам и аз.......................нещо мирише лошо.
Ден 24: Не помня.
Ден 25: Не помня.
(бел авт. Познайте къде е нашия герой.)
Ден 26: Събудих се в една бяла стая вързан за леглото.....пак ли.....мдам, ето ги пак ония в бялото. Тоя път обаче седят зад стъклен параван. Седят и ме гледат и нищо не казват.